Кръговратът на незримото Скачать все книги 4 Количество книг

В Париж през шейсетте години едно дванайсетгодишно еврейче се сприятелява със стария бакалин арабин от улица "Бльо". Но привидността мами. Господин Ибрахим, бакалинът, не е арабин, улицата не е синя, а момчето може би не е еврейче...

"Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсвах преди, а една ръка се протягаше през пукнатината..."

ключови думи:

„Синът на Ной“, посветена на юдаизма, е част от една поредица, озаглавена от Ерик-Еманюел Шмит „Кръговратът на незримото“.

В основата на „Миларепа“, е будизмът, на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ — суфизмът, а на „Оскар и розовата дама“ — християнството.

Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си… Господ не се бърка в нашите дела.

— Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?

— Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.

1942 г. Жозеф е на седем години. Той е разделен от семейството си и приютен от отец Понс, обикновен и праведен човек, който спасява не само човешки живот. Но какво се опитва да съхрани той като някакъв Ной, в този застрашен от потопа на насилието свят?

Кратък и разтърсващ роман от поредицата на „Господин Ибрахим“ и „Оскар и розовата дама“, които превърнаха Ерик-Еманюел Шмит в един от най-четените в света френски романисти.

В Йерусалим, институтът „Яд вашем“ реши да присъжда наградата „Праведник на народите“ на онези, които по време на нацизма и терора бяха въплъщавали най-доброто от човешката природа и бяха спасявали евреи с опасност за живота си. Отец Понс получи титлата Праведник през декември 1983 година. Той така и не научи, току-що бе починал…

Тази сутрин Руди и аз се поразтъпкахме по пътеките в гората, която в Израел носи неговото име и съдържа двеста седемдесет и едно дървета, които символизират двеста седемдесет и едно спасени деца…

Ерик-Еманюел Шмит е един от най-успешните съвременни френски драматурзи, носител на наградата „Молиер“. Повечето негови пиеси са поставяни в чужбина, много от тях и в България. Някои от творбите му са пренесени и в киното. Известен е и с романите си „Сектата на егоистите“ и „Евангелие според Пилат“, приети горещо от критиката и отличени с награди, сред които и Голямата награда за театър и за цялостно творчество на френската академия и Голямата награда на читателките на сп. „Elle“ („Тя“).

Горещ прием сред читателите имат и публикуваните от издателство „Леге Артис“ книги: „Евангелие според Пилат“ както и тетралогията „Оскар“/ „Господин Ибрахим“/ „Миларепа“, четвъртата от които е „Синът на Ной“.

В основата на книгата са писмата, написани от едно десетгодишно дете до Господ. Открива ги Маминка Роза, „розовата дама“, която го посещава в детската болница. Те описват дванайсет дни от живота на Оскар, дванайсет искрящи и поетични дни, дванайсет дни, равни на сто и двайсет години, изпълнени със забавни и вълнуващи герои.

Тези дванайсет дни може би ще бъдат последните. Но благодарение на Маминка Роза, свързана с Оскар с една голяма обич, тези дванайсет дни ще станат легенда…

„Мили Дядо Боже,

Днес съм на сто години. Като Маминка Роза…

Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим…“

Всяка нощ Симон сънува един и същи сън, ключът за който му дава една загадъчна жена: той е превъплъщение на чичото на Миларепа, прочутия тибетски отшелник от XI век, който изпитвал към племенника си неизкоренима омраза. За да излезе от кръговрата на прережданията, Симон трябва да разкаже историята на двамата мъже, като се идентифицира с тях до такава степен, че да слее тяхната самоличност със своята. Но къде започва сънят и къде свършва действителността?

В този монолог, който е и притча в духа на тибетския будизъм, Ерик-Еманюел Шмит продължава да задава философския въпрос: съществува ли действителността извън нашето възприятие за нея?

„Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ…“

„Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?“